Scarlet Kerwood

by **unknown;;** Пон Дек 28, 2015 5:07 pm

Scarlet Kerwood|21|Hunter|Crystal Reed

- Лия, остави ме! Знам, че искаш да сте заедно, но престани! И двамата престанете! Толкова хора наранихте, заради един глупав бас, едно глупаво обещание! Това не е наред! - Скарлет викаше в мрака. Не знаеше как беше попаднала на това място. Мракът отново я беше обгърнал и не я пускаше. Знаеше кой го прави, но нямаше сила да се бори. Усещаше как все повече и повече губи контрол над тялото си. Лия скоро щеше да бъде с любимия си, но на каква цена?
Брюнетката затвори очи и си пое дълбоко въздух. Преброи до 10 и ги отвори. Не беше единствено затворена в мрак. Беше затворена в дворец, обвит в мрак. Чуваше някакви гласове. Едва различаваше думите на хората, но имаше една, която се повтаряше многократно: "Хванете ги!" Лаят на кучетата беше толкова силен... Сякаш четириногите бяха точно до нея и лаеха в ушите й.
Вече не беше в замъка. Беше на друго място. Не можеше да каже какво точно е. Но нещо привлече вниманието й. Момиче и момче, шепнещи си нещо. В погледите им се четеше страх и увереност. Телата им паднаха едно до друго, обещаващи вечност.

- Скарлет, събуди се! - Томас крещеше срещу момичето. Разтърсваше го. Опитваше се да я свести, но нищо не помагаше. В какво се беше навлякъл. От кога беше започнало да му пука за едно обикновено момиче, което дори не беше Лия. Или го правеше, защото знаеше, че тя е някъде там и може би? Може би играта им щеше да спре. Щяха да бъдат заедно най-накрая. Или нещо щеше да се обърка? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но в момента нещо друго го притесняваше - момичето в безсъзнание до него.
За първи път го обземаше паника за някого. За първи път се интересуваше от жертвата си. Но защо ли? Все пак знаеше, че неговата любима е там някъде. Но на какво ли беше способна, за да се възвърне отново при него? Можеше ли да унищожи едно момиче, за да бъдат отново заедно? Можеше ли да го затвори в собствения си Ад?
Томас познаваше Лия. Или поне така си мислеше. Знаеше, че е способна на много неща, когато се бори да постигне целта си. Нищо никога не я бе спирало. Дори когато беше на прага на смъртта се бореше със зъби и нокти, за да оцелее. Макар и да не беше успяла да изплува на повърхността при останалите момиче, той виждаше пламъка в очите й... Същият, с който го убиваше всеки път, когато не го намираше. Пламък, изпълнен с гняв. Нищо друго. А сега? Сега щеше ли да помрачи живота на това момиче? Или щеше да я остави да живее спокойно? Но тогава щеше да се наложи той да я убие. "Не! Това няма да стане!"
Брюнетът си пое дълбоко въздух и се вгледа в лицето на червенокоската. Сънуваше нещо или поне се надяваше да сънува. "Събуди се малката!" - момчето кресна мислено и секунди след това Лидия отвори стреснато очи. В погледа й ясно се четеше страх. Но защо? Какво толкова беше видяла?
- Скарлет, какво видя? - искаше да узнае веднага. Ако се налагаше, щеше да убие Лия. Щеше да я прати завинаги в Ада. Това бе трудно решение, което трябваше да направи. И той не бе цвете за мирисане и знаеше, че ще гори в Ада за постъпките си, но нямаше да остави нещата по този начин.
А докато Томас мислеше това, в ума на Скарлет се въртеше тази малка картина, показвана й от Лия. Беше жестоко. Не можеше да реши дали прави това нарочно или й показваше истинската същност на Томас... Но ако правеше второто, тогава защо искаше да е с него? Или имаше други намерения?

- Бягай! - жената извика на брюнетката, която сякаш беше замръзнала. За първи път я беше толкова страх, че не можеше да помръдне. Страхът беше превзел цялото й същество и сега той контролираше. Искаше й се да може да помръдне поне малко, за да се опита да помогне или да побегне, което щеше да е много по-добрия вариант и все пак тя не правеше нищо.
Пелерината на мрака се спусна пред очите й и замъгли всичко. Не виждаше нищо, а само чуваше неспирните викове за помощ от някой, но също така и виковете отправени към нея да бяга. Беше се закотвила на едно място, а след малко спря да чува и виковете. Какво се случваше? Не можеше да каже нищо. Нито пък да види.
***
Момичето отвори очите си. Не знаеше къде се намира и защо е тук. Единственото, което успяваше да види бе малкото количество светлина, което се промъкваше през леко открехнатата врата. Идваше й да извика, но не можеше по простата причина че устата й беше завързана. Паниката отново си проправяше път и бавно превземаше съществото на Керлууд. По красивото й лице се спуснаха няколко сълзи.
- Не се плаши малката ми. - студеният глас накара ледени тръпки да преминат по тялото й. - Обещавам че няма да боли много. - и тогава тя го погледна. Толкова красив, но и толкова опасен. Ръцете й трепереха, краката й бяха готови за най-дългия си спринт, но тя беше вързана. Нямаше шанс да се измъкне.
Превръзката бе премахната, а устните й моментално бяха запушени от неговите. Опитваше се да не му отвръща, но ако искаше поне за момент да се освободи трябваше да го направи. Остави езика му да изследва всяка една част от устата й и когато най-малко го очакваше тя го ухапа, но не получи тъй желания ефект. Той стана още по настоятелен и освободи ръцете и краката й, само за да се забавлява с нея. Мъжът разкъса роклята й и устните му започнаха да шарят по тялото й, докато пръстите на свободната му ръка се бяха плъзнали между краката й и бавно, но грубо си играеха с нея.
От устните на Керлууд се изплъзна пронизителен писък. От очите й се стичаше бистър водопад от солени капки. Тя намери сили и избута мъжа, като побягна, макар и да не знаеше къде всъщност отива.
Но той я хвана. Незнайно как се бе озовал пред нея.

По лицето на госпожица Керлууд се стичаха сълзи. За първи път си бе позволила да плаче толкова много пред когото и да било. По принцип скриваше чувствата си, но този път беше на ръба. Чувстваше как всеки момент ще полудее. Защо тя? Защо тя бе избраницата? А можеше да има напълно нормален живот.
- Защо аз, Томас? Ще полудея накрая! Вие не заслужавате да живеете. Не заслужавате да сте тук, а да горите в Ада. - това беше единственото нещо, което продума момичето преди да излезе от каляската и да побегне към дома си.
Беше се забъркала в нещо, от което не можеше да избяга.